Полша: мит и превод
Публикувана на: 12.06.2019
В бр. 6 на сп. „Култура“ беше публикувана рецензията „Полша: мит и превод“ от Митко Новков за книгата с интервюта от Емил Басат „За Полша с любов“. Препечатваме откъс от текста ѝ с разрешение на автора.Полша: мит и превод
(невчесани размисли)
Българите се имаме за народ трезв, реалистичен; здраво стъпил на земята. Сякаш е така, ала тръгнем да мислим други народи, здравият разум май отстъпва на митологични матрици. Руснаците са все освободители и братушки (макар че Константин Стоилов им дава друго определение – „врагушки“, заради безпардонното държане на чиновниците от Северната империя); турците – поробители и омразници (пък те ни харесват, няма майтап); немците – постоянно преследван, но никога не постигнат пример; французите – надути и не бръснещи ни за пет пари… На поляците и унгарците обаче се възхищаваме, вероятно защото, за разлика от нас, при тях аристокрацията е играла съществена роля при оформянето на националното самосъзнание. Особено сме верни на поляците, независимо че мнозина от тях служат на Османската империя: помним по-добре Мехмед Садък паша (генерал Михаил Чайковски), създателят на Казак-алай, казашкия полк, воювал срещу Русия през Кримската война (1853-1856), отколкото генерал-майор Валериан Дорожински, дал живота си при отбраната на Шипка (август 1877 г.) Но това не ни спира да ги харесваме, защото изпълняват службата си свободолюбиво, знаейки своя род и език. Романтици навсякъде, и в Мазовецко, и в Мазурско, и в Париж; тъкмо към тях се обръща Боян Пенев, за да внесе липсващия според него романтизъм в българската литература и култура, пристрастени, както смята, към реализма. Този романтизъм е в основата доста българи да се обърнат „към Полша с любов“, да разпространяват чрез преводи и преподаване полската култура у нас. Богдан Глишев, един от тези полски апостоли, преводач-самоук, както се нарича, изрича с неподправена искреност: „Полша е това, което ние не сме“. Митът за Полша е романтичен мит, мит за страна и народ, които в българските очи са достойни, горди и непримирими; не преклоняват главичка, а грандиозно пеят: „Jeszcze Polska nie zginęła“ („Още Полша не е загинала“). Дали пък не поради тази причина проф. Боян Биолчев не озаглави труда си за Адам Мицкевич и полското малко провокативно „Отвъд мита“?
Искаше ми се през техните гласове и мисли да станете съпричастни, скъпи читатели, на онова, което героите ми наричат „глътка въздух“, „усещане за свобода“, „морален пример“.Емил Басат „За Полша с любов“, с. 10
Очертанията на този „български мит“ се проявяват ярко в книгата на Емил Басат „За Полша – с любов. Българските гласове на полската литература“. Това е неговата поредна книга с разговори с преводачи. Интересът му към Централна Европа е осезаем: има книга-интервюта с български преводачи от чешки („Чешки триптих“, в съавторство с Величко Тодоров), словашки преводачи от български („Словашките лица на българската литература“), български от унгарски („Българо-унгарски двуглас“). Сега „За Полша – с любов“. Предстои да излезе трети том от поредицата „Преводът – лица и маски“.
...
Камен Рикев отбелязва, че в Полша: „За мнозина остава непонятно и българското русофилство, редовно приемано за обяснение на обществените факти в страната, обсъждани в полската преса“. Непонятно е понякога и българското само-подценяване спрямо други народи. В „За Полша – с любов“ също го срещаме, в думите на проф. Правда Спасова: „Поляците спорят, но имат върху какво да стъпят, спорейки. А ние просто се мразим, без аргументи. На нас ни липсва едно такова, в най-добрия смисъл – философско-артистично отношение към нещата“. Проф. Галя Симеонова-Конах обаче мисли иначе: „Чувството за „стихиен постмодернизъм“, което има своите корени и в южното начало, е свързано манталитетно с поведенчески изкази като ирония, невяра в авторитетите, с културата на ироничния дискурс – с всички положителни и отрицателни последици от това. Това се вижда в българската литература […]“ В „За Полша – с любов“ има много такива и сблъскващи се, и съпътстващи се гласове, които с цялото свое многообразие ни учат на едно: как, обичайки Полша, можем да обичаме и България.
И как? Ами с любов и към двете…
Митко Новков