Валентин Михайлов: Обичам да любопитствам из стари, изоставени предприятия, мини или работнически квартали с лоша слава
Публикувана на: 13.08.2018
Предлагаме ви разговор с д-р Валентин Михайлов, географ, автор на книгата „Полша ‒ пространствена култура и култура на пространството”, преподавател в Силезийския университет в Катовице, Полша. Разговаряхме за съпоставките между България и Полша, за това в чия полза са те, за възприемането на България и за написването на неговата богато илюстрирана книга, сполучливо съчетание между научно изследване и увлекателен разказ за лично посетените от автора места и за изпълващия ги „полски дух“.
Бихте ли ни разказали накратко за предизвикателствата, които постави пред Вас написването на книгата Ви „Полша ‒ пространствена култура и култура на пространството”?
Ще започна с това, че книгата е създадена не по задължение, за получаване на някоя степен или звание, за което трябва да следваш формулирани от някого административни критерии, да се ограничиш в изкуствените рамки на една тясна дисциплина. Тя е плод на авторска концепция, усъвършенствана и осмисляна в течение на дълъг период.
Когато един автор търси нови теми и в известна степен експериментира с методологията, преодолява по пътя си не едно предизвикателство. Например, самият опит за концептуализация на понятието пространствена култура, което предлагам на читателите и на научната критика. Трябваше да дефинирам това понятие, да го приложа в емпиричната реалност на Полша – страна, в която живея и работя и смятам, че познавам сравнително добре.
От друга страна, наех се да представя в синтетична форма богатата културна география на една от най-големите страни в Европа. Знанието и за средновековната, и за новата история на пространствените аспекти на културата в Полша не се опира единствено на митове и легенди. Генезисът им е много добре документиран, за тях има изобилие от източници, също и незаличени материални следи. Освен времеемката емпирична подготовка и работата с литература, изследването изискваше и стотици пътувания. Изминах десетки хиляди километри, връщах се отново и многократно на едни и същи места, което несъмнено ми помогна да преосмисля тяхната географска специфика и културно наследство.
Какви са посланията на книгата за съвременния българин, какво би могъл да научи?
Както редовият гражданин, така също архитекти, проектанти и местна власт има какво да научат. Не толкова от самата книга, а от свършеното от техните колеги и в Полша, и в някои други страни от Централна Европа, с които имаме или поне сме имали сходни проблеми. Съдейки по безидейното откъм обща визия застрояване на градовете ни днес, по безвъзвратния упадък на хиляди села, състоянието на морските ни курорти, те трябва много да учат. Да не говорим за безвкусното стилизиране на бул. „Витоша“ като пешеходна зона или пък визуалното и менталното мутризиране на „Студентски град“, иначе прекрасен като първоначална концепция. Разбира се, споменавам само отделни примери, в общата картина има разнородни явления, позитивни също.
С убеденост твърдя, че можем да изучим и приложим опита на някои полски общини в сферата на т.нар. „граждански бюджет“, свързан с реализиране на предимно камерни проекти за облагородяване на пространството, инициирани и одобрявани от гражданите. В книгата посветих няколко страници на тази тема. Със студентите често обсъждаме критично конкретни проекти. Имат задача да идентифицират места с определени проблеми и предлагат варианти за тяхната по-ефективна организация. Важно е също да отчетат функционалните характеристики на дадения квартал и социално-демографския състав на жителите му.
Какви са съпоставките с България и в чия полза са те?
Макар че от 70 и повече години, по време на прехода и днес, с Полша последователно сме част от едни и същи наднационални общности, оставаме в различни светогледни времена и пространства. В известна степен се ръководим от различни вкусове и очаквания.
По какво обаче българските и полските градове си приличат, поне на пръв поглед? Във визуален, генетичен и функционален аспект те имат обща съдба откъм панелните жилищни квартали. В сравнителен план в състоянието им днес има драматични разминавания. В България първият панелен блок бе саниран неотдавна, преди три или четири години. За Полша това е една стандартна строително-ремонтна задача, която е по силите на всяка средно амбициозна фирма в бранша. Може би малко опростявам нещата, но при нас опаковането на един блок със стиропор се отчита от правителство и кметове като епохално постижение... Има и речи, фолклорни носии, рязане на ленти... въобще чудо невиждано. Всичко това обаче e белег не на развитието ни, а на нашето изоставане. На места постсоциалистическата еволюция на българското пространство е в толкова примитивна фаза, че боядисването на оградата на училищния двор се приема за събитие. Поне в някои селища е така. В полските градове се построиха стотици нови стадиони, библиотеки, концертни зали, университетски кампуси, медицински комплекси по последни световни стандарти.
За какъв тип читателска публика е „Полша ‒ пространствена култура и култура на пространството“?
Акцентът в книгата пада върху културните ландшафти, пространствените стереотипи и регионалните идентичности, т.е. въпроси, нетипични за класическата културна география. В съдържателен план има определен уклон към понятия от културологията, социологията, урбанистиката. По дефиниция книгата е предимно за хора от академичните среди, преподаватели, студенти и всички, които се интересуват от съвременното знание за Полша, от отношенията между националната култура и полското географско пространство. В общи линии, стремях се да представя пространствената култура на Полша с научна методология, но със стил и акцент, наклонени с няколко градуса към полето на по-широката публика.
Бихте ли ни разказали интересна история покрай написването на книгата?
Самото писане е интересен и увлекателен процес, макар и в общи линии всичко опира до едно и също – 10 и повече часа работа на ден. А тези часове минават неусетно. Ценни за един географ са теренните изследвания, правене и подбор на снимки, срещи и разговори с хората и др. Аз се специализирам в областта на културната география, макар и не само в нея. Всичко проучвам предварително, планирам, обмислям. Обикалям що-годе цивилизовани места, затова не съм бягал от падаща лавина и не съм срещал мечка в гората. Обичам да любопитствам из стари, изоставени предприятия, мини или работнически квартали с лоша слава. Всъщност, имам слабост към такива места.
Ярко обаче съм запомнил реакцията на служителка в един археологически парк, когато разбра, че съм българин. Сподели с мен, че преди години една от любимите ѝ рок групи е била „Един милион българи“ („One Million Bulgarians“ в оригинал) от гр. Жешув. Това бе първата ѝ асоциация с България. Изненада ме не само съществуването на група с подобно име, историята на което все още не съм проучил, все пак те са творили активно преди 20 – 30 години. При нови запознанства стандартна реакция е следната: вие сте от България? Хмм, миналата година бях там на море за пръв и последен път. А тук имаше нещо позитивно.
Замислили ли сте бъдещите инициативи, свързани с представянето на книгата в България или в Полша?
Честно казано, дори не съм имал време да се замисля. Аз самият не отдавам кой знае какво значение на тези публични промоции и реклами, макар да имам изобилие от материали за не една презентация и дискусия. От друга страна, излизането на книгата съвпадна със съвсем нов период за семейството ми. Много грижи посвещаваме на двете ни дъщери. В момента Мая е на две годинки и половина, Лидия – на пет месеца. Със съпругата живеем в град, в който нямаме роднини, разчитаме на себе си. По тая причина, поне засега, идване в България дори за няколко дни ми се струва трудна задача, но явно ще трябва да помисля.
Въпросите зададе: Я. Радева