Анкета с проф. Нонка Богомилова за новите ѝ книги„Религията днес: между Theos и Anthropos“ и „(Не)Човешкото: литературно-философски ракурси“
Публикувана на: 15.11.2018
На 20 ноември 2018 г. (вторник) от 18,30 ч. в Литературен клуб „Перото“ в НДК ще бъдат представени книгите на Нонка Богомилова "(Не)човешкото: литературно-философски ракурси" и "Религията днес: между Theos и Anthropos". Предстоящото събитие стана повод да поговорим с нея за силите, които движат човека в неговия живот и ежедневие - разума, знанието и мисълта, но и техните противоположности: илюзиите, страстите, вярата в чудеса, и за мястото им в двете книги.
Благодарим Ви, че се съгласихте да поговорим за новите Ви книги „Религията днес: между Theos и Anthropos“ и „(Не)Човешкото: литературно-философски ракурси“. Това са недалечни теми, доколкото имат връзка с философията, но и същевременно различни. Разкажете ни за водещите Ви интереси при написването им?
Неслучайно и двете книги завърших и публикувах в една и съща година, неслучайно и двете книги имат почти идентично художествено оформление. Колкото и различно да звучат заглавията им, те разискват едни и същи въпроси и са много близки по дух. Това са въпросите за силите, които движат човека в неговия живот и ежедневие: разума, знанието, мечтите, мисълта, от една страна, но и техните противоположности: илюзиите, страстите, вярата в чудеса, в сбъдването на копнежи и желания без да имат основания в действителността или в индивидуалния житейски път. Човекът днес, в епохата на рекламата, е силно изкушен от множество подобни копнежи и желания, при това все по-трудно постижими самоутвърждаване, здраве, жизнен стандарт, любов, хармонично общуване, надмогване на страха от смъртта.
Големият въпрос, който и двете книги поставят и разискват, е въпросът за това: може ли човек в преследването на тези свои стремежи и цели да запази човешкото у себе си: трезвостта на разума, състраданието, близостта и солидарността с другия. Макар че големите религии имат силни морални императиви, често в името на своя Бог хората пренебрегват тези най-човешки стойности, или пък го „детронират“ и го използват като сътрудник в своите дребни ежедневни начинания. Ако в книгата „Религията днес…“ тези въпроси се разглеждат теоретично, в „(Не)човешкото“ те са олицетворени в някои герои на литературни произведения: например отец Ередиа от „Осъдени души“ на Димитър Димов, Еньо от „Антихрист“ на Емилиян Станев, или пък съперничещия с Бог герой на Балзак – Балтазар Клаес – от романа му „Търсене на Абсолютното“.
Затова предпочитанието ми към мъжеството да се живее с човека, а не с Бога, с разума, а не с илюзиите също е обосновано по два начина – в едната книга чрез рационални аргументи, а в другата – чрез героите на Рей Бредбъри, изстрадали своите илюзии, чрез размислите на Недялка Михова за другия, за човешката близост като по-важна и по-ценна от всяка далечност и абстрактност – от знанието, от овладяването на космоса, от разделящата стена на идеологиите и религиите или, както е у Княз Мишкин от „Идиот“ на Достоевски – дори от собствения живот.
Идеята ми беше да се получи взаимно усилване на тезите в двете книги като се използват ресурсите на различни жанрове: теоретичното изследване и литературната антропология.
В „(Не)Човешкото: литературно-философски ракурси“ Вие разглеждате произведенията на няколко автори на фантастична литература, но също така и няколко романа, които са исторически. Струва ли Ви се, че в обществото днес действат два паралелни и противоположни фактора, които се проявяват в литературата, а може би не само там? Единият бихме ли могли да го обвържем с човешкото, респективно с историята и паметта, а другият – с нечовешкото – фантастичното и машина?
Неслучайно отрицанието „не“ в заглавието на книгата е поставено в скоба – то е отслабено, но все пак присъстващо. Идеята е, че дори в случаите, в които съзираме мисли и постъпки – било в историята, било в реалността или във фантазията, които са далеч от определенията на човешкото, дори изглеждат нечовечни, също може да се потърси и открие човешкото: не в неговата сила и идеални определения – разум, морал, дух, свобода, а в неговата слабост – илюзии, ирационални желания и влечения, неконтролирани страсти, прояви на егоизъм, на властване над другия. Макар че тези човешки черти се критикуват, общо взето безуспешно както от просвещенската философия, така и от религията, те продължават да бъдат част от човека, от човешката природа, както би казал Фройд, и никакъв Бог или философ досега не е успял да се пребори с тях – нито в историята, нито в реалността, може би само – във фантазията. И ако книгата „Религията днес..“ разисква тези въпроси през призмата на философията и социологията на религията, в „(Не) Човешкото…“ тези прояви на нечовешкото и все пак на твърде човешкото, както би казал Ницше, се откриват в комплексите у героя на Цвайг – шахматния шампион Чентович, в саморазрушителната любов на поручик Бенц от едноименния роман на Д. Димов, в раздвоената любов на Блез (героя на Айрис Мърдок), направила нещастни много хора, в илюзиите и вярата в чудеса на някои от героите на Бредбъри, заплатили с живота си пренебрегнатата трезвост на разума.
Литературната антропология, „дестилирана“ в „(Не)Човешкото…“ се стреми не толкова да разкритикува или заклейми тези прояви на „нечовешкото“, а по-скоро да ги разбере, да ги обясни, да им прости и да ги включи към човешкото, разбрано от Емилиян Станев в „Антихрист“, като шарена, разнолика „майска ливада“, като пълноводна река, що носи и мътилка, що бучи за добро и зло, като лудориите на дете, от които Бог се забавлява…
Един литературен бунт срещу монолитния, едноизмерен човек, срещу унифициращия идеал, който му внушават от векове идеологии и религии. В „(Не)Човешкото…“ към него се присъединяват по свой начин Светослав Минков с „Човекът, който дойде от Америка“, Димитър Димов с „Осъдени души“, Достоевски с „Идиот“.
Раздвоеността на човека днес не е ли в повече, не вярват ли днес хората във всичко и на нищо? В какво вярва съвременният човек?
Това е много интересен въпрос, но и изискващ много обширен и задълбочен анализ. Ще се опитам да отговоря накратко. Като че ли миналия 20. век извърши едно своеобразно „покушение“ върху големите идеологии – комунизма, фашизма, форми на национализма – и върху големите традиционни религии, тоест върху идейни системи, които продуцираха вяра в някакъв утопичен, трансцендентен идеал за обществото и човека. В този смисъл наистина хората днес не разполагат с подобен, обединяващ големи общности идеал. Според редица автори, някои от които посочвам в „Религията днес...“ съвременното консумативно общество води до издребняване, до „приватизиране“ от индивида и „разкрояване“ по неговите мерки на далечните метафизични постулати на традиционните религии. Възникват нови, алтернативни религии, изградени и използвани за решаване на ежедневните болки и дефицити на хората. Човекът губи традиционната си вяра, като същевременно става твърде доверчив/манипулируем от „земните“, профанните механизми на съвременното/консумативното общество: рекламата, медийните внушения и клишета, политическите, етническите разделения и противопоставяния. След вярата в Бог и в бъдещото идеално общество, днешният човек като че ли все повече губи и вярата в себе си, в своите индивидуални вкусове, разбирания, световъзприятие. Светът на модата и рекламата, на медиите, на унифициращото образование произвежда и налага готови модели: на обличане, на секс, на визия, на характер, на обзавеждане, на любов, на естетически вкус, на начин на мислене. Стремежът на системата е човек да приеме, да вярва и да следва тези модели, моделите на консуматорството. Повечето от героите на литературната антропология в „(Не)Човешкото…“ са индивидуалности, личности, които търсят свои форми и пътища на вярата, на любовта, на познанието, често извън общоприетите и „законните“ и затова обикновено са самотници, страдалци, но затова пък свободни духове.
Каква е религията днес? Как виждате нейното бъдеще?
На този въпрос до голяма степен отговорих по-горе. Накратко казано религията продължава да отстъпва от традиционните си територии на морала, образованието, възпитанието; хората губят интерес към нейните ценности и внушения, като същевременно изпитват все по-голяма нужда да имат своя лична или групова „подръчна“ религия, която да е на разположение във всяка ежедневна житейска ситуация: здравословен проблем, изпитание, нереализирано силно желание, овладяване на страхове, подкрепа на амбиции. Усилва се интересът към магическите практики, към езически вярвания, свързани с природните цикли, появяват се нови религиозни движения, които обхващат малки групи от хора. Според някои автори религията е в процес на изчерпване като социален, публичен феномен и бъдещето ѝ е свързано предимно със субективните ѝ форми на контролиран от индивида или групата антропологичен остатък, използван за оперативно и директно удовлетворяване на разнообразни житейски нужди. В „Религията днес…“ обръщам внимание на дискусиите относно тези форми – дали те са религия, квази-религия, ерзац-религия и пр.
Разбира се, това е една от тенденциите, макар и много видима днес, същевременно в традиционните религии също настъпват известни идейни ферментации, които могат да дадат бъдещи плодове. Макар и не особено голям дял, сред вярващите социологическите проучвания отбелязват и наличието на хора, за които вярата е важен духовен, екзистенциален и морален фундамент и опора.
В монографията си „Религията днес: между Theos и Anthropos“ въвеждате понятието да бъдеш с „надежда-без-Бог“. Възможна ли е такава надежда?
Това понятие се разработва и използва от колегата доц. Н. Турлаков в книгата му „Философски интуиции за смисъла на битието в творчеството на Йордан Йовков“ и аз съм отразила този факт в книгата си „Религията днес…“. Същевременно то стои много близо до други разбирания за куража да се живее без илюзии и без Бог, които формират цяла идейна линия във философската традиция: И. Кант, Л. Фойербах, Макс Вебер, З. Фройд, Е. Фром, дори теолога Паул Тилих, автор на „Мъжеството да бъдеш“. Отделен параграф в книгата е посветен именно на тази традиция и на аргументите, чрез които тя се утвърждава: човек е разумно и свободно същество и не бива да допуска да бъде нечий инструмент, та дори и на Бог; разумът и моралът съставляват същността на човека и затова не му е нужен друг техен източник, стоящ извън човека (И. Кант); човек следва да има куража да живее без илюзии, да приеме своята самотност и захвърленост във вселената и да се справи с тази ситуация чрез творчество и любов, а не чрез вяра (Е. Фром); знанието, науката са най-ефективната и честна възможност да се помогне на човека в съвременния свят (Макс Вебер); надеждата без Бог е надежда за най-важната ценност – човешкото у човека: обичта, състраданието, грижата за другия, усмивката, жеста, добрата дума. Надежда, която зависи от самите нас и която създаваме или рушим в ежедневното си общуване. В „(Не)Човешкото…“ тази надежда намираме създадена и споделена у някои от героите на Достоевски в „Идиот“, в някои от разказите на Рей Бредбъри, в „Антихрист“ на Емилиян Станев, в „Интра“ на Недялка Михова, в „Една есен в Америка“ на Л. Стефанова.
За какъв тип читатели са Вашите книги?
Бих се радвала, ако моите книги попаднат в ръцете на размишляващи, съмняващи се, търсещи читатели. В тях съм се старала да не предлагам готови модели на мислене и поведение, а да вървим заедно с читателя по лъкатушещите пътища на дискусията и диалога, на изпитване надеждността на различни гледни точки и избора на тази от тях, която е най-близо до човешкото.
Въпросите зададе: Я. Радева