Разговор за „Кирилският код: славистиката и преоткриването на българите (до 1848 г.)“ с Теодоричка Готовска-Хенце
Публикувана на: 08.11.2018
Най-новата книга на Теодоричка Готовска-Хенце „Кирилският код: славистиката и преоткриването на българите (до 1848 г.)“ представя издирването на родината на най-стария славянски книжовен език от родоначалника на славистиката Павел Йозеф Шафарик. В резултат на неговата дейност и тази на първите слависти българите са включени в семейството на славянските народи. Предлагаме Ви разговор с авторката за написването на нейната книга, в който тя разяснява въпросите за „кода на кирилския език“ и за „преоткриването“ на българите.
Благодарим Ви, че се съгласихте да поговорим за новата Ви книга „Кирилският код: славистиката и преоткриването на българите (до 1848 г.)“, която вече е в книжарниците. Разкажете ни защо избрахте тази тема? Защо „кирилският код“?
Темата за възрожденската роля на славистиката досега не е разработвана, има отделни конкретни изследвания на литератори, по-малко на историци. При работата ми по българо-чешкия проект, който ръководих в продължение на пет години попаднах на ценни непубликувани архивни материали от значение за съдбата на възрожденските българи. Изследването доказва как благодарение на изследователската работа на славистите, занимаващи се с първия славянски литературен език във всичките му редакции, българите попадат в изследователското им поле, учените ги преоткриват като славянски народ и в крайна сметка са причислени към славянските народи.
Книгата се казва „кирилският код“ – разбирайте „кода на кирилския език“, т.е. езикът, който св. Константин използва, за да създаде глаголицата. Въпросът за този език през 19. в. за продължителен период от време остава „неразгадан“, учените спорят за него затова и е думата „код“ – който трябва да бъде разгадан. В зората на славистиката изследователите попадат на различни версии на глаголицата (ъглова – хърватска, обла – българска) и на различни текстове, писани по различно време и на различно място. Учените спорят коя версия е първоначалната, както и за това, чие наречие е използвано в основата на първия славянски литературен език. По това време за българите се знае много малко и преди всичко се приема, че те са просто „пославянчени татари“ и никой не счита, че именно техният говор е използван при създаването на глаголицата. Заслугата на чешкия славист Павел Йозеф Шафарик е, че тъкмо той, след срещите си с преминаващите през Нови Сад български търговци и опознаването на езика им, пръв стига до прозрението, че именно езикът на българите, използван в най-югозападните говорни области, е залегнал в създаването на литературния общославянски език.
На кои моменти от историята до 1848 г. се спира Вашето изследване?
На първо време акцентът пада върху историята на професионалните и личните контакти на чешките и руските слависти през 20 – 30 години на 19. в. и на тяхното сътрудничество при изучаването на българите, техния език, фолклор, история и пр. Очертана е ролята на Ю. Венелин, като същевременно е проследена и дейността на Васил Априлов, Иван Богоров, Неофит Рилски и други възрожденци, които се включват в събирането на българистични материали, които да подпомогнат работата на славистите. Що се отнася до политическата история, тук главно и единствено място се пада на революцията в Централна Европа и на нейните последици, от една страна – за славистичните контакти, от друга – за по-нататъшната съдба на българите.
Бихте ли ни разказали накратко за предизвикателствата, които постави пред Вас написването на монографията? На какви находки попаднахте?
Предизвикателствата бяха няколко, но ще спомена най-важните. Преди всичко методологията при построяването на изложението. Традиционният хронологичен и сравнителен метод, така популярен сред историците, се оказа напълно неприложим. Славистите работят в две различни империи (Руска и Хабсбургска), българите пък населяват Османската империя, т.е. три държави с различна вътрешна динамика, така че тяхната история не може да бъде използвана за основа на изложението. От друга страна обаче, материалите, използвани от литераторите, не бяха в състояние да дадат представа или реконструират историческия контекст, в който се развиват събитията. Така че трябваше да се подходи интердисциплинарно.
На второ място предизвикателството беше как да се съчетаят двата паралелни сюжета, които трябваше да се проследяват едновременно. Единият: развитието на науката славистика, на академичното преподаване, на приносите на отделните учени и пр.
Другият: развитието на възрожденските процеси сред славянските народи и развитието на модерния им език, подемът на възрожденското образование на българите, ролята на отделните дейци като В. Априлов, Н. Рилски, Ив. Богоров и техният принос за формирането на българската национална идентичност в рамките на славянската общност.
Преди всичко в огромното документално наследство, запазено в личния архив на Павел Й. Шафарик в Прага попаднах на непубликувани или пък неизползвани досега документи, които съм посочила в изложението.
Какво е посланието на тази интересна корица, защо на нея откриваме точно това изображение?
Изображението е на добре запазен текст на глаголица, но то няма някакво специално послание и не е конкретно анализирано в изложението. Образът има чисто илюстративната функция да покаже как учените слависти през 19. в. откриват славянски документи, които не само трябва да анализират текстово, но и да поставят в хронологична последователност по отношение на други предишни литературни находки. Той беше предпочетен не на последно място и поради факта, че в интернет върху него не бяха посочени авторски права.
Как би следвало да мислим и помним славистиката ние днес? Има ли нужда от ново преоткриване на българите?
Целта на книгата е да покаже възрожденската роля на славистиката за преоткриването на българите, за стимулирането на просветно-културните им процеси. Възрожденският проект на одеския емигрант Васил Априлов цели именно това: българите да ускорят националното си съзряване, като използват постиженията преди всичко на Русия, но и на другите славянски народи, радващи се на по-благоприятна историческа участ. Този проект успешно се осъществява и в средата на 19. в. българите са вече пълноправни членове в общността на славянските народи.
Нека мимоходом отбележим обаче, че тази българска възрожденска идентичност в контекста на славянската литературна взаимност, не е веднъж завинаги дадена, нито пък остава неоспорвана. Поради обстоятелството, че етническият ни потенциал не е на 100% славянски, а и поради чисто политически подбуди през следващите епохи се правят опити за „предефиниране“ на националната ни идентичност. Най-ярко това става през 30-те години на 20. в., когато в Царството се отрича изцяло славянската ни принадлежност и българите се представят като наследници на прабългарската орда.
Що се отнася до „преоткриването“ на българите то се прави с всяка историческа епоха и под въздействието на съвсем конкретни фактори. В днешно време според мен въпросът за българите е дали ще се „преоткрият“ като завърнали се в европейското семейство, т.е. като славяни и европейци, или ще предпочетат да се позоват на прабългарската си традиция, на дългото си минало, свързано с Русия, която им позволява да се свържат с евразийската цивилизация. Както през 19. в., така и сега това преди всичко е въпрос, на който трябва да отговорят националните елити.
Въпросите зададе: Яница Радева