Елена Водинчар: Ние, българите, имаме местенце, където да избягаме, това са нашите добри стари празници
Публикувана на: 27.02.2020
Наближава 1 март, денят, в който подаряваме мартеници на близките си и очакваме пролетта с надежда. За празниците и надеждата разговаряме с Елена Водинчар. Наскоро излезе нейната книга „Календарна обредност и идентичност у българите в Бесарабия“.
Нека започнем нашия разговор с мартеницата. Наблюдавате ли разлика в традицията на подаряване на мартеници в България и сред българската общност в Бесарабия?
В България традицията да се подарява мартеница на Първи март съществува и се развива без прекъсване. Обаче сред сънародниците ни в Бесарабия тази практика за посрещане на пролетта за определено време заглъхва и това е периодът на „социалистическото строителство“ и по-конкретно през втората половина на ХХ в. Това е време, когато доста елементи от календарната обредност на тази общност отпадат. По-подробно за тези процеси може да се прочете в книгата ми.
Бихте ли ни разказали накратко за написването на книгата? Срещнахте ли трудности, имахте ли помощници?
Да се занимаваш с етнография не е лесна работа. Първо трябва да се обиколят селищата, да се подготвят въпросници, да се потърсят информатори, да се проведат десетки разговори, да се свали информацията от касетките (преди петнадесет години записвах на касетки), да се подреди и анализира. Тази последователност от действия показва красноречиво, че написването на книгата не е било лесно. Това е труд, съпроводен с желанието да се направи нещо полезно – да се разкаже за живота на българите в Бесарабия откъм празничната му страна. Всъщност това беше моето обещание на хората, споделили с мен спомени и знания.
Според вас къде традициите са се съхранили по-добре и по-дълго, в България или в Бесарабия?
Това е въпрос, свързан с етнокултурната идентичност. Календарните празници, обреди, обичаи, вярвания са „визитната картичка“, с която тази българска общност вече двеста години се представя пред своите съседи в Бесарабия: украинци, молдовци, руснаци, гагаузи, немци и др. Именно полиетничната среда, компактното разположение на българските селища и силното усещане за самосъхранение като народ са факторите, способствали за оцеляването на календарната обредност като система за по-дълго време.
През последните няколко години наблюдаваме интерес и завръщане към миналото и традициите. На какво според вас се дължи това?
Това са сложни процеси, които наблюдаваме на цялото постсъветско пространство. Не без изключение тази вълна на „рестарт“ на традициите засегна и малките етнически групи, каквато е и българската общност в Бесарабия. Когато нещо за дълъг период от време е било потиснато, то неминуемо настъпва и моментът на изблик. Според мен ситуацията с актуализирането на традициите е нещо подобно, свързано е с силното чувство на етническа/ регионална/ селищна/ групова самоизява.
Страхува ли се съвременният човек от бъдещето? Дали традицията не му носи уюта, който модерният свят му отказва?
Напълно съм съгласна с вас. Този страх е на подсъзнателно ниво. Както отбелязах по-горе желанието за самоизява е този уют, комфорт, ако щете и зовът на предците в този глобален технологичен свят. Радостното е това, че ние, българите, имаме местенце, където да избягаме, имаме си отдушник! И това са нашите добри стари празници и обичаи, устояли във времето и пространството.
Въпросите зададе: Яница Радева