Книгата като тяло и дух
автор: Алберт Бенбасат
заглавие: Книгата като тяло и дух
Подзаглавие:
година: 2004
ISBN: 954-524-422-4
Издател: УИ „Св. св. Кирил и Методий“
цена:
6 лв.
Транспортните разходи са за сметка на клиента
Можете да прегледате кошницата и да продължите с поръчката...
„Habent sua fata libelli“ (Книгите имат своя съдба) гласи латинската мъдрост. Тя има универсален смисъл, но българската среда й придава особено, бих казал индивидуално звучене. Защото книгата и книгоиздаването по нашите земи не повтарят западноевропейския развоен модел. Те извървяват свой път, който минава през редица исторически, социокултурни и идеологически прагове. Периодите на несвобода, на застой и на преход за родната книга са много повече, отколкото са периодите на естествено постъпателно движение.
Осмото чудо на света..........................................................................7
ПЕЧАТНИ ПРОСТРАНСТВА И БЕЛИ ПОЛЕТА
Защо Паисий не е отпечатал „История славянобългарска“ И трябва ли пак да я преписваме?.............................................11
Книгата като събитие. Първата антология на българската поезия.................................................................17
Културна мисия и рекламна стратегия. За един каталог на издателство „Хемус“ ...........................................................29
Още нещо за книгоиздателя Гео Милев.........................................40
Хиляда живота - една библиотека..................................................51
Цензурата - анатомия и начин на употреба...................................57
За ползата и вредата от издаването на нацистка литература..............................................................68
Личната библиотека - начин на живеене или доизживяване........................................................................77
КНИГОИЗДАВАНЕ И ЧЕТЕНЕ ПО ВРЕМЕ НА ПРЕХОД
Встъпителен послеслов....................................................................89
Смяна на модела или на галоп през „самиздат“-а
„Самиздат“ или „частиздат“ - изберете сами.........................96
Панаирът не е книжарница............................................................101
„Професия любов“, нещастни читателю.....................................103
Моралът на една „порнография“.................................................105
Хайде да направим издателство!...................................................108
Посттоталитарната пошлотия.......................................................112
Вестник „Свободна книга“..........................................................116
Критическа сергия..........................................................................124
„Нова българска класика“?.............................................................163
Из ЗАЩО ПАИСИЙ НЕ Е ОТПЕЧАТАЛ “ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА"
Явлението „История славянобългарска“ е уникално в национален, а може би и в световен мащаб. Звучи направо невероятно, че три века след Гутенберг се ражда книга, която в продължение на 120 години се „тиражира“ и разпространява ръкописно. Обаче този приказен сюжет се е случвал наистина у нас. Фактът, че до днешни дни са известни близо 70 преписа и множество преправки (редакции) на „Историята“, говори за съществуването на поне още толкова екземпляри - унищожени или изгубени, скрити в частни колекции, изнесени в чужбина и пр. Съвсем наскоро се откриха и нови преписи. И със сигурност ще се откриват и още.
Става дума, значи, за едно общо количество, което наистина е близко до печатното. Тоест, за тираж. Или - за един национален манускриптен „издателски проект“, който е реализиран във времето от много хора поединично. С една гаавна мотивация - да изпълнят заръката на Хилендарския монах: „Преписуите историицу сию и платите нека вам препишат, кои умеют писати, и имеите ю да се не погуби!“
Разбира се, че би трябвало да си зададем въпроса: защо Паисий не е отпечатал труда си, за да стане той достъпен за повече читатели. Нали такава всъщност е била целта му. Имаме право да се запитаме, защото тогава, през втората половина на XVIII в., печатната книга е вече добре позната на българите. Въпреки че по онова време в Османската империя книгопечатането е било забранено, въпреки че за начало на родното книгоиздаване броим 1806 г., когато излиза Софрониевият „Неделник“, книги на български език излизат още в първото десетилетие на XVI век. Числото им достига около 80 до началото на XIX век.
Първата известна засега „типографирана“ българска книга е „Служебник“ на свещеноинок Макарий, издадена през 1508 г. в Търговище (Влашко). Там се явяват и редица още богослужебни книги на среднобългарски език и на български диалекти. Религиозни и по-малко светски книги се печатат също във Венеция, Рим, Молдова, Брашов, Москва, Будим (Будапеща) и другаде. Прочутият молитвеник “Абагар“ на Филип Станиславов излиза в Рим през 1651 г. А двайсетина години преди написването на „История славянобългарска“ Христофор Жефарович публикува своята „Стематография“ във Виена. Със сигурност тази книга, съдържаща българския герб и гербовете на още 55 страни, заедно със стихотворни текстове под тях, е била известна на Паисий, понеже той не само черпи сведения от нея, но и спори с някои твърдения на автора й. Но тъй като сам е монах, Паисий няма как да не е ползвал поне част от българската църковна печатна книжнина, намираща се в светогорските библиотеки. И в края на краищата просто е невъзможно да не му е хрумвало да издаде и собственото си съчинение.
Едва ли би било вярно, че макар да е искал, Паисий не е смогнал да отпечата „Историята“, защото не е имал средства. Надали би представлявало трудност да ги намери - той е от заможен род, който е можел да му ги даде (за неговия брат Хаджи Вълчо се знае, че е измежду ктиторите на светогорските манастири). Но и да не е имал пари, авторът би могъл да ги събере при обиколката си с ръкописа из България. Евентуалните пречки за отпечатването поради османското забранително законодателство също са неприемлив аргумент. С малко усилия книгата би могла да се издаде на много от споменатите места извън Империята. И понеже пътуващи книжари още не е имало, щяла е да тръгне към българските земи с товарите на наши търговци.
Така или иначе, нищо от това не се случва. За да разберем причината, трябва на първо място да познаваме равнището на писмената комуникация у нас по онова време. Тя е от преходен тип, т.е. имаме съжителство на традиционното ръкописно и по-непопулярното печатно слово. Според тогавашното мислене, което заради масовата неграмотност стои твърде близко до средновековното, ръкописната книга - като тяло и като душа - има силата на божествено откровение. Сътворена в уединението на манастирската килия, тя притежава магически свойства, с друга думи харизматична е - възвисява душата, бори се с греховете и внушава праведни мисли, дори цери и предпазва от болести. Към всичко това „История славянобългарска“ добавя и още нещо - простота и общодостъпност на историческото познание, страстен публицистичен патос и най-вече, ясна и обединителна национална идея. На тази вече удвоена харизма ще е разчитал Паисий, когато напълно целенасочено според мен е предпочел да остави своя труд в ръкопис и да заръча на сънародниците си да го четат и преписват. Имал е съзнанието, че не дава просто една книга на хората - дава им Книгата.