„Национализирането“ на религията: съвременни дебати и практики
заглавие: „Национализирането“ на религията: съвременни дебати и практики
Подзаглавие:
година: 2015
ISBN: 978-954-326-255-7
Издател: Парадигма
цена:
8 лв.
Транспортните разходи са за сметка на клиента
Избран откъс от книгата:
И. Кант е категоричен в съсредоточаването на свободата и отговорността за злото у човека, който мисли и действа във всеки конкретен момент, тъй като това е: „първоначална употреба на свободния му избор“ (Кант 1997: 38). Той издига известната максима „Постъпвай така, че да използваш човечеството както в свое лице, така и в лицето на всеки друг винаги като цел, никога само като средство“ (Кант 1992: 83). Цената и достойнството са два начина на съществуване, две различни характеристики, открояващи нещата като цел сами по себе си, или определени от нещо извън себе си. Достойнство има това, което не се измерва с цена и не допуска еквивалент, с който да бъде заместено; така достойнството е условие и признак на разумната природа, на нещото, което е цел само по себе си: „В царството на целите всичко има или цена, или достойнство.
И. Кант е категоричен в съсредоточаването на свободата и отговорността за злото у човека, който мисли и действа във всеки конкретен момент, тъй като това е: „първоначална употреба на свободния му избор“ (Кант 1997: 38). Той издига известната максима „Постъпвай така, че да използваш човечеството както в свое лице, така и в лицето на всеки друг винаги като цел, никога само като средство“ (Кант 1992: 83). Цената и достойнството са два начина на съществуване, две различни характеристики, открояващи нещата като цел сами по себе си, или определени от нещо извън себе си. Достойнство има това, което не се измерва с цена и не допуска еквивалент, с който да бъде заместено; така достойнството е условие и признак на разумната природа, на нещото, което е цел само по себе си: „В царството на целите всичко има или цена, или достойнство.
Което има цена, на негово място може да се постави и нещо друго като еквивалент; което, напротив, е издигнато над всяка цена, следователно не допуска еквивалент, то има достойнство“ (Кант 1992: 92).
Възгледът на Кант по въпроса е строг и последователен: злите мисли и действия на човека не могат да бъдат изкупени и заличени нито чрез добрите му дела, нито чрез еднократната жертва на Христос, нито от друг човек, тъй като става въпрос за
„лична вина“ (Кант 1997: 63). Подобно е мнението и на Емилиян Станев по въпроса: „Човек не може да отдаде съвестта си никому, освен ако стовари своята вина върху чужд гръб и стане роб на чужда воля. Такъв човек лъже себе си и бога, остава нечист по ум и заживява в лъжа…“ (Станев 1980: 57). В неговото разбиране по въпроса Бог и дявол се явяват метафори на доброто и злото начало като движещ мотив на човешката воля: „Ала волята човешка е като жар под пепел и не всякога човек знае дали дяволът или бог я раздухва“ (Станев 1980: 65). Но философският метод не допуска подобна метафорика, той е рационален и директен, затова Кант свързва злото и злите постъпки не с дявола, а с човешките страсти и желания. В книгата му „Антропология от прагматично гледище“, издадена през 1798 г., разумът и мъдростта са представени като коригиращи и овладяващи сили по отношение на сетивната, афективната, страстната страна на човешката природа, от която произтичат много нейни недостатъци. Според И.Кант човешката природа е така устроена,
че е склонна да се поддава и да преувеличава значението на раз-
лични „болести на духа“ (Кант 1992: 58-104)...
...Възгледите на Кант и на неговите последователи от модерната философска традиция са критикувани също така и от други позиции – че омаловажават Бога за сметка на човека. Подобни негативни духовноценностни последици за модерната култура открива Ж.-Ф. Матеи в процеса на деструкция на трансцендентното
от страна на модерната философия. Той издига силното твърдение, че „Варварска е цялата онтология, която не търси оправдание на Битието Свише, от доброто“ (Mattéi 2004: 330). Според него нацизмът е завършил този процес на „затъмнение на трансцендентното“, който модерността е развивала в метафизичен план
като движение от субстанцията към субекта, а в етичен – от хетерономия към автономия (Mattéi 2004: 334). Същият автор намира подкрепа на своите тези в концепцията на Ч. Тейлър за модерността като господство на индивидуализма, на инструменталния разум и като процес на атомизиране на индивидите; споделя и тезата на Х. Аренд за това, че модерният човек се отказва от вечните истини
като свят на илюзиите, за да се затвори в себе си, да се самообоснове (Mattéi 2004: 334).
Тези възгледи илюстрират тезата, че към средата на XX в. човекът е показал неспособността, страха си да бъде със свободна воля и разум, но същевременно изцяло отговорен за своите мисли и действия – в миналото, в настоящето и в бъдещето, – и отново търси морални опори извън себе си.